Всъщност може би не съм споменавала за любимата ми група, когато бях млада 
сиреч тинейджър. За съжаление с течение на годините не остана на челно място в класацията ми за любими групи. А защо?
Защото, откакто ги слушам (а това е наистина мнооого време) не виждам никакво развитие, най-вече в последните им два албума. Според мен това се дължи на отцепването на Бен Мууди от групата. Усеща се просто как цялата тежест пада върху плещите на Ейми и тя е зациклила на едно място.
Какво да кажа за едноименния албум на Evanescence, който всички чакаха с огромен интерес, предвид незадоволителността на The Open Door. Песните, които ми харесаха (горе-долу) са Made Of Stone, The Other Side, Say You Will. Не знам от какъв зор направиха клип на What You Want, като на мен ми звучи супер странно тази песен, да не говорим за началото! В момента подготвят видео на Lost In Paradise, нещо като баладичка, но не е като хитовите техни балади от едно време.
От музикална гледна точка в този албум китарите са толкова мижави, че присъстват само като фон и подсилване на някой момент. Единствено на Made Of Stone има някакво соло, което е с продължителност 12 секунди (точно). Пиано също почти няма или ако има, то е супер елементарно! Дори и аз, като човек, който трудно регулира двете си ръце върху клавир, бих се справила по-добре. Единствената положителна оценка бих дала за вокалите. Наистина се усеща, че Ейми доста е задобряла и това не може да се оспори.
Каква ли ще е съдбата на Evanescence след 5 – 6 години? Реално погледнато цялостното им творчество не е кой знае колко запомнящо се (упс, извинявам се, ако нараних нечие сърце) и като че ли дадоха вече, каквото имаха да дават. Затова и всичко им звучи еднакво. Може би спасението се крие в някое ново лице, което би преляло свежа музикална кръв и безспорно това трябва да е китарист!
Хубаво си наплюх бившата любов, но не беше с лошо Не искам да оставя впечатлението, че последния излязъл албум не става за нищо. Напротив! Просто звучи като Fallen и The Open Door, а това вече съм го слушала.
Извод: Тези албумченца ми звучат по-скоро като зов „не ни забравяйте“, отколкото като израстване.
